Ако сте решили да откриете що за лудост е пещерното гмуркане, най-добре може да го почувствате на собствения си гръб в наводнените пещери на полуостров Юкатан.
През последните 30 г. те са най-известното място за този вид нетрадиционни занимания и точно затова са най-добре разработените в тази насока. Там ще ви посрещне Гари Уолтън, сезонен инструктор по гмуркане в наводнени пещери и професионален техен изследовател. На юг се вижда Тулум, древен храм на маите, който гледа към океана, а на север лежи Канкун, Маями бийч на Мексико. Някъде по средата са подводните пещери. За да практикувате този спорт, трябва да имате поне елементарни познания за това как работят бутилките с въздух, голям фенер, две непромокаеми електрически батерии, които осигуряват ток за светлина на каската ви, най-малко три макари с найлонова корда /и да знаете как да я използвате/ и най-важното – да не страдате от клаустрофобия.
Тъй като желаещите да опитат тръпката на подводното гмуркане се увеличава с всяка изминала година, за да не си навлече беля на главата, Гари първо ще ви пробва. Като за начало ще навлезете само в т. нар. “пореста зона”. Това е зоната, до която естествената слънчева светлина прониква във водата. “Пещера” значи тунел без светлина изобщо. Входовете към тях обикновено са дупки, разхвърляни из джунглата, където повърхностният земен слой, “таванът” на пещерата, не е издържал и се е срутил поради голямата кухина отдолу. По правило те са много по-широки долу, отколкото горе, след което се стесняват, стените събират и започва един безкраен тунел.
Когато Гари се убеди, че сте добри водолази, ще ви поведе по един от тези тунели – най-широкият, по който е опъната найлонова корда, поставена тук още от 80сте години, когато пещерата е била изследвана за пръв път. Такъв тунел отговаря на маркирана пътека в планината. Вие се закачате за кордата и вече спокойно можете да плувате. Веднъж поставена и водеща до друг отвор /дупка/ в джунглата, изследването е завършено и от непознато предизвикателство пещерата се превръща в туристическа атракция. Ръкавът първо малко се изкачва, а после се спуска надолу и скоро оставяте топлия зелен блясък на входа зад себе си. Единствената светлина сега струи от фенерите ви. Следвайки кордата, Гари плува в “пещерен” стил, като удря плавниците леко, с движение идващо най-вече от глезена, като по този начин избягва размътването на водата от пясъка, наслоен по дъното.
Коридорите ту се свиват, ту разширяват, попадате в зали с причудливи форми, изливащи се от пода и тавана и пак навлизате в тунели като гърла. Преди да загубите ума и дума, си припомняте трите правила на пещерното гмуркане, които Гари казва още в самото начало: първо – не се самоубивай, второ – не убивай никого другиго, трето – погледни правило 1 и 2. На дълбочина 1.50 м. или повече, може да забележите тънък слой вода, който като че ли лежи върху останалата. Той проблясва и трепти, сякаш водни кончета кацат върху му. Когато напрегнете взор да погледнете през него, нещата от другата страна изглеждат смътни и неясни. Това е границата между сладката и солената вода. Пещерите на Юкатан са пълни и с двете: колкото по-близо до брега е тя, толкова нивото на солената вода е по-високо.
Тук има различни видове пещери, коя от коя по-интересни. Една от най-красивите е т. нар. “захарна” пещера. В нея се влиза през един “дзенот” както маите са наричали отворите, водещи до тях. На испански думата се е трансформирала в “ценот” и названието така си е останало и до днес.
Той се намира дълбоко в джунглата и се стига след уморителен преход. Повдигате последните няколко листа на поредния фикус и ценотът се открива пред очите ви. Слизате по желязната стълба, монтирана от вътрешната стена на дупката и долу ви чака изненадата, че водата, която се е плискала под краката ви, всъщност представлява цяло езеро, дупката се е намирала в единия му край и сега то се разпростира вдясно от вас. Таванът на пещерата, под формата на дъга, бързо се спуска към водата и потъва под нея. Стъпвате на дървен кей, направен точно под дупката, където проверявате за последен път водолазната си екипировка и се гмуркате. И веднага попадате в един друг свят: огромни колони, които изглеждат като захаросани с бяла глазура, разхвърляни кейкове и торти тук и там, редици от гумени бонбони над главите ви и тези странни надиплени образувания, които израстват от стените и които наричат драперии. Понякога те така стесняват проходите, че се налага да премествате бутилките с въздух отстрани на тялото си, вместо да са на гърба и да се извръщате ребром, за да минете. Но има цепнатини, които са толкова тесни, че и това не помага – тогава сваляте от вас всичко и го избутвате през прореза, като се надявате след това и вие да успеете да се промушите.
И изведнъж, както плувате зад Гари, вече на стотици метри навътре в пещерата, стената отляво се облива в слабо зеленикаво сияние. Поглеждайки напред и нагоре, виждате друг отвор, свързан с първия чрез системата от подводни канали. Подобни пещери вървят под земята с десетки километри. Тук и там водата е дълбаела тавана дотогава, докато накрая почвата отгоре не е издържала и се е сринала, образувайки кръгло отверстие с неправилна форма. Настоящата пролука обаче се оказва твърде малка, за да се измъкнете през нея и продължавате напред.
Сиянието изчезва зад вас и за пореден път единствената светлина в мрачния тунел е тази от каската ви. Когато Гари насочва фенера си назад, за да се увери, че сте добре и не сте се паникьосали от факта, че оттук няма да можете да излезете и едва ли не сте затворени в пещерата, той грее размазано във водата като фаровете на кола в лондонска мъгла. Най-накрая достигате до по-голяма дупка, Гари завързва своята корда за тази под водата и се насочва нагоре. Това е едно от основните правила при изследването на наводнени пещери – никога не изплувай без подсигурена връзка между теб и изхода.
Махайки маската си, сядате под листата на една малка тантуреста палма, от другата страна на магистралата. Прекосили сте я под земята, през наводнените тунели на пещерата. Значи така действа изследването на наводнени пещери. Изследователят започва от някой вход /ценот/, при което ръкавите се ширват и в двете посоки и се стреми да измине колкото се може по-голямо разстояние. Целта е да намери друг ценот, да постави найлоновата корда, “животоспасяващата нишка” при определени случаи на заблудили се водолази и после да използва този нов вход като стартова позиция за проучване на пещерата по-нататък.
Ако сте навити и вие да пробвате как ще забие сърцето ви, когато не виждате кордата, просто защото я няма, елате в Юкатан. Тук все още има неизследвани пещери.
Остави отговор