Хамбург

Автор: Стоян Чочков

Не съм ставал в 4 сутринта от казармата насам. Което, уви, остава все по-назад във времето. Навън беснеят ветрове, снегове, ледове и всякаква друга метеорологична гад. Събота е. А батко е тръгнал да пътува, на разходка при това. И то в северна Германия в най-студения период на годината – края на януари и началото на февруари. Хората за Бали и Сингапур летят, а аз за Хамбург…

А най-лошото е, че не мога да мрънкам на Деси, защото аз съм избрал дестинацията, времето и всичко останало. Тя, уви, е фен на ранното ставане и е жизнена и свежа като репичка. Намира даже сили и желание да закуси в самолета, кафенце да изпие и да ми разясни подробно маршрута от летището до хотела, използвайки цяла купчина, принтирани от нета помощни материали. Кафето, разбира се, не й прощава и на летището в Мюнхен спринтираме към тоалетните и съответно за малко не изпускаме връзката си за Хамбург.

Въпреки подробния предварителен рисърч обаче, на летището в Хамбург доста се помотваме преди да намерим нужния ни транспорт. Навсякъде има табели упътващи към метрото, но не и към директния шатъл. Накрая с помощта на любезен полицай се оправяме,  автобусът тръгва на всеки 10 мин и въобще всичко е фантастише. Летището в Хамбург се намира в самия град, почти като софийското. Така че има-няма след 20 мин сме вече в центъра. Оказва се даже че хотелът ни е точно срещу спирката на шатъла и централна гара, на супер комуникатовно място. С това поне съм уцелил. Стаите са ок, парното бумти на шест, само дето няма вана, а душ кабина, което уви само от мен се приема като драма. След кратка пауза за освежаване и телефонни разговори с Родината излизаме да хапнем и поогледаме. Хлътваме в първата изпречила ни се пицария. Менюто е изцяло на немски, персоналът не говори английски. Нещо типично между другото за целия град, както забелязваме по време на  престоя ни. Налага се да се оправям с моите скромни познания по италиански. „Скузи синьоре“, „кианти“, „мольто грацие“, „туто перфето“ гарнирани с много жестове и мимики. Ето го и резултата:

Времето обаче е по-хубаво от София, няма вятър и даже чат-пат се опитва да пробие слънце. Народът е излязъл на съботна разходка и живот кипи навсякъде. Някакъв луд негър просяк се опитва да ни предаде урок по немски, група брейкъри разцъкват фрийстайл пред тълпа тинейджърки… лудницата е пълна. Хамбург е вторият по големина град в Германия с население почти 2 милиона жители. Образуван е на мястото където Алстер и Биле се вливат в Елба. Тя пък милата след още стотина километра се влива от своя страна в Северно море. Много вода, много нещо. Въобще Хамбург целият е построен върху вода и е пресечен от стотици канали. Повечето стари сгради се държат на огромни дървени пилони в основата си, като например прочутото Кметство  – един от символите на Хамбург. Местните твърдят, че това е градът с най-много мостове в света – повече от тези в Лондон, Венеция и Амстердам взети заедно. И нищо чудно да са прави. Такива са маниаци на тема вода, че са преградили изкуствено Алстер и са си направили две вътрешни езера. Разделя ги моста Кенеди, а по-малкото е точно до площада на Кметството.

Лятно време, разправят, било често срещана гледка да видиш платноходка и автобус рамо до рамо да борят трафика. Другото, което ми е странно на мен са чайките. В Хамбург гълъби няма, но чайки щъкат наляво и надясно и крясъците им огласят града денонощно.

На другия ден времето се разваля. Излиза свиреп вятър, който забива злобно острите снежинки като игли в лицата ни. Решаваме да се отдадем на музеи. Първи в списъка е Музеят на митниците (Zollmuseum). Намира се в крайбрежния квартал Хафен сити и влизаме вътре само защото е първият изпречил ни се насред ужасна виелица. Оказва се обаче интересно местенце. Наред с разните хитроумни скривалища за дрога и контрабанда като резервни гуми, тайници в седалки, касетофони, статуи и прочие има и доста други любопитни експонати. Ще спомена само нещо добре познато на нас българите – цяла секция посветена на ментета. Нещо като мини Илиенци.

Няма да ви отегчавам с останалите музеи, които са над 50. Ще спомена само най-интересния, поне за мен – Музеят на морето (International MaritimeMuseum). На цели десет етажа можете да видите всичко свързано с морето. Любимото ми е пълна реконструкция на кораб, превозващ роби, с разчертани местата, където е лежал всеки роб. Предполагам след време, потомците ни ще гледат подробни реконструкции на софийски маршрутки в час пик, където винаги има място за още един.

Целият град е тясно свързан с морето. Местното пристанище е второто по големина в Европа след това в Ротердам. До 19 век над 80% от внасяните кафе, чай и подправки на континента са минавали оттук. Има даже и Музей на чая с добре зареден магазин, в който не трябва да пускат маниак по темата като мен. В Хафен сити са се намирали всички складове, разположени от двете страни на каналите. Корабите директно са акостирали до тях и са разтоварвали. Тук е било безмитна зона, откъдето са обработвали ароматните товари и са ги разпращали из цяла Европа. Днес в по-голямата си част, тези складове са пустеещи.

Денят и обиколката приключват в японски ресторант, кацнал над един от многобройните канали. Уви шкембе чорба няма, така че се задоволяваме с японски заместители, които също са горещи, люти и стават за сърбане.

Ден трети. Денят на концерта на баба Тина Търнър, целта на нашето посещение. Преди това обаче сме решили да се разходим в две от емблемите на Хамбург – пристанището и квартала на червените фенери Санкт Паули. За обиколка на пристанището е най-добре да се качиш на някой от многобройните туристически корабчета, които го кръстосват. Нашето е подобно на плоскодънните параходи, плавали по Мисисипи. Вътре е топло, раздават чай и симпатичен шишко разказва ли разказва на микрофона покрай какво се минава и какво следва. Уви, на благозвучният и неразбираем за нас немски. Въобще ужасно негостоприемен в езиково отношение град. В музеите например 90% от табелите са само на немски. В това отношение поне сме по-напред. Иначе обиколката е около час и през това време зяпаш главно кораби. Големи кораби де, с по много контейнери. Минава се и покрай корабостроителницата, което за мен беше най-интересно. Вече знам как изглежда сух док.

Втората част от планираните посещения е по-интересна. Санкт Паули е вторият по големина квартал на червените фенери в Европа. След този в Амстердам, разбира се. Разположен е точно срещу пристанището. Предполагам за удобство на моряците. Толкова събран материал и чувства не се разнасят лесно из целия град. Главната улица се казва Реепербан и ми заприлича малко на Цариградско шосе. Нищо особено. Или пък аз нещо много съм се развратил. Главно секскина и сексшопове и тук таме по някой стрийптиз клуб за разкош. За разлика от нашите, немските сексшопове не са скрити покрити, а по-скоро приличат на супермаркети – с каси, колички… Няма го нашето балканско смущение и затъмнени витрини, всичко си се вижда. По обедно време даже си бяха пълни с развълнувани лелки и съсредоточени господа в костюми. Но Деси отхвърли идеята ми да си вземем нещо гумено за спомен.

По улиците е пълно с разни дрипави и брадати субекти, групирани на групички по двама трима по ъглите. Повечето са видимо пияни или дрогирани. Пред очите ни се разиграва и малка драма. Невъобразимо смърдящ наркоман колабира пред поредното секскино. Младежът забелва очи и почва да се гърчи на два метра от нас. Немците разбира се действат експедитивно и делово и за минута идва линейка и полиция.

Въобще не е особено приятно място за нощни разходки предполагам. Най-интересните заведения, тези с живите момичета по витрините, са разположени в малките пресечки на Реепербан. В началото на уличките има нещо като преграда, предполагам за да не се смущават жителите на квартала и случайно преминаващите посетители.

По витрините момичета не видях, но предполагам застават само вечер. За сметка на това пред всеки публичен дом виси як чичка и гледа не особено дружелюбно. Ето как изглежда уличката зад преградата.

Ден четвърти ни е вече супер мързеливо. Уморени сме от среднощния концерт и нямаме много сили и желание за обиколки. Решаваме да посетим Hamburg Dungeon – нещо като местната къща на ужаси и да се позабавляваме. Тука правим обаче фатална грешка с немския. Още на касата ни обяснява момчето, че обиколката вътре е на немски и да си помислим дали да влизаме. Решаваме обаче, че е индивидуална и че ще се оправим някак и този път. Да, ама не, както казваше един господин. Събират ни в група от по 20 човека и след дълъг и напоителен инструктаж, от който разбира се нищо не разбираме обиколката започва. По време на инструктажа малката немска мърла се опитва даже да се гаври с нас. Пита ни откъде сме на някакъв отчайващ английски и като чува гордия отговор „Булгар, булгар“ казва нещо от сорта на „колко съжалявам, на всеки може да се случи“, при което гадните шваби избухват в доволен смях. Иде ми да грабна някоя от многобройните брадви наоколо и да поосвежа реквизита с няколко немски глави, но си замълчаваме гордо. Те ще ми дойдат на Златните…

Иначе Дънжана си го бива. Представя различни ужасяващи събития от историята на града. Първо големият пожар от 1842 г – подът се тресе, пускат пушек и цвилене на конете които бягат панически покрай теб, върви се покрай горящи макети на улици и къщи… усещаш цялата паника и ужас. Следва обесването на местен пират, превърнал се в страшилище за корабоплаването през 17 век. Минава се и през Средновековието с времето на чумата и дисекциите на хора – тук действието се развива в каменната аула на университета, където преоблечен актьор извършва дисекция и кани разни хора от публиката уж да ги изпитва при себе си (включително и моя милост). Въобще интересно местенце, стига да разбираш за какво става дума. С милото се утешаваме накрая в добре заредения тематичен магазин, където се зареждаме догоре с изкуствена кръв, химикалки-спринцовки и подобни благи стоки.

Останалата част от деня преминава по кафета и разходки покрай вътрешните езера. Както и наблюдаване на стачката на хамбугрските полицаи. И те милите искат повече пари.