Автор: Йордан Стоилов
Започвам да пиша с уговорката, че няма да изпадам в подробности, защото изписах цял роман за похода, но поради глупост от моя страна изгубих написания текст, а сега е доста отегчително да повторя всичко.
С Христев се запознахме на рождения ден на един приятел. Още същата вечер решихме, че ще направим поход заедно. Христев с оказа точен човек – планинар. Поддържахме връзка по интернет и още същата седмица изготвихме план за маршрута. Надъхвахме се и с нетърпение очаквахме датата. Трескаво подготвяхме провизии, проверявахме издръжливостта на раници, палатки, обувки. Събрахме енергия и се започна всичко.
Сборният пункт беше в Асеновград. Там спахме вечерта и рано сутринта потеглихме към Бачково. Бяхме седем човека. Шест момчета и едно момиче. Пет месоядни, един вегетарианец и един веган, един скаут и шест планинари.
Пристигнахме в Бачково и още от там започна обърквацията. Оказа се, че няма такава пътека, каквато търсехме и знаехме, че има. Отново в стартова позиция, след няколко разпита от наша страна към местните поехме по нова пътека. Тя обаче беше изключително немаркирана и разклоняваща се. След два часа лутане отново слязохме в самото начало.
Вече беше почти обяд, а ние решихме да хванем автобус до Нареченски бани и от там да минем през село Косово и после да се качим до връх Бяла черква. Това и направихме. От разклона за село Косово си купихме бурканче с мармалад от ягоди. Любимото ми. Изядохме го още на първата почивка, малко над Косово. За жалост не успяхме да го споделим с някой от обитателите на селото, защото се оказаха доста плахи и държаха дистанция. Селото обаче е изключително красиво и спокойно, запазило е автентичен вид със старите си къщи, носещи историята в себе си.
Качихме се над селото и в търсене на пътека до Бяла Черква минаха още няколко часа. Вече беше почти 18:00, когато водачът и един спътник тръгнаха да търсят пътека до върха. Останалите зачакахме на една скрита в гората полянка.
Беше тъмно, когато Христев и Спикито се върнаха с добри новини. Бяха открили пътечката. Вече беше твърде късно обаче да ходим, затова се заехме с направата на лагер. Аз зацепих дърва с брадвичката, която лично бях стегнал преди да тръгнем. Останалите сготвиха и разпънаха трите палатки, които носим – две двуместни и една петместна.
Скоро спалните бяха готови. Огънят също. Часът беше 20:30. Направихме си салатка, която се оказа най-вкусната салата, която съм ял някога. Направихме си картофи на жар. За месоядните имаше биринки. Общо взето богата вечеря. Поговорихме си, посмяхме се и поради липсата на сили си легнахме рано. В 10:00 вече се бяхме настроили за сън. Аз бях с Мимето. Съвсем между другото навън, а и вътре в палатките беше адски студено. Шалте, скиорски гащеризон и много студ 🙂
Станахме в 7. Доста по-късно от плануваното. Хапнахме филийки с мармалад. Ние традиционалистите пийнахме чай, а по-модерните обърнаха по едно нес-кафе. В 8 без 15 бяхме събрали раниците и бяхме на стартовата линия. Взехме разстоянието до Бяла Черква за 1 час. Събрали нови сили, заредени от магнетичната нощ в планината и зарадвани от хубавото време бяхме готови да покорим всеки маршрут, който ни предложат. Въпреки всичко обаче ние си имахме вече набелязан. На Бяла Черква пиячите си купиха по една бира за идната вечер, „за да спят по-хубаво“. Аз си купих обикновени бисквити. Евтини. Безвкусни. Влизат трудно и създават илюзията, че наяждат.
Направихме няколко панорамни снимки и отново потеглихме по пътеката. Трудностите с маркировката отново бяха на лице и то в доста по-сериозен мащаб. Всеки срещнат планинар имаше различна версия за оставащото време до хижа Персенк и най-вече за пътеката, по която трябва да се предвижим. След около 5-6 часа ходене една част от групата се беше поотегчила и беше огладняла. Стигнахме до ловен заслон, село лилково. Решихме, че ще спрем, за да похапнем. Да, ама не. Видяхме там един овчар, който ни каза: „Аа, Персенк е ей-тука, на 2 километра надолу…”, бързо ни се изпариха всички планове за обяд и с бодра крачка потеглихме.
Завой след завой, след завой, след завой. Километър след километър. Час след час. Двата километра нямаха край. Постоянно срещахме табели, които показваха различно една от друга. Накрая освен всичко се изгубихме. А започваше да се свечерява. Ние, които държахме да продължим по пътеката оставихме двама на пост и тръгнахме напред без раници да търсим хижата.. Е, намерихме я. Сега оставаше да се върнем и да заберем тези, които бяхме оставили на пост и да открием липсващата част от групата. За щастие се открихме и закрачихме към хижата. Там като разбраха, че няма да отседнем в хижата бързо се опитаха да ни разкарат. Едва открихме подходящо място за палатките. Справихме се обаче и решихме тази вечер да се храним като царе. Без да пестим и грам от продуктите. Аз сготвих ориз с моркови, чубрица, тиквички и малко тревичка и паячета, случайно попаднали в тенджерата. Месоядните хапнаха суджук и като за капак напържихме 3-4 порции картофи. Те тежаха най-много и искахме да ги изядем. Това и направихме.
Последваха нощни снимки. После сладки приказки и отново по леглата. Този път в 22:30. Сутринта станахме в 6:30, защото трябваше задължително да стигнем до Чудните Мостове и от там да слезем до Забърдо, за да хванем автобус за вкъщи. Нямахме право на грешка, защото Стефан на следващия ден беше на урок по испански, защото щеше да лети за Испания.
Станахме, свежи и бодри. Закусихме, пийнахме поредната доза чай и този път с леки раници поехме още по-бодри от предните дни. Този път маркировката беше повече от страхотна и дори от части се губеше тръпката от прекалената ясното. Вместо за 3,5 – 4 часа, взехме отсечката за 2 часа и 30 мин. На Чудните Мостове беше адски красиво. Направихме много снимки, взехме си печати.
Тръгнахме до разклона за Забърдо. 7 километра, които трябваше да минем за 2 часа, за да хванем единствения за деня автобус към Асеновград. Поне такава беше информацията. Взехме километрите за час и нещо. За нещастие обаче се оказа, че въобще няма автобус от Забърдо. Алтернативата беше или да слезем пеша до пътя Смолян – Пловдив, което беше 10 километра, или да отидем до Забърдо на 3-4 км и да търсим някой доброволец да ни откара до Синьото Ханче поне. Избрахме трети вариант – да се разделим на три групички и да ходим към разклона на 10 км. Като същевременно да стопираме всяка кола, която мине по пътя. Е, оказа се, че не минават почти никакви коли. Аз и Христев тръгнахме първи. След нас бяха Стефан и братовчед ми, последни бяха Мимето, Спикито и Вальо. След 20 мин ходене първата кола, която мина покрай мен, беше качила тримата последни. След още 40 мин мина втора кола, в нея бяха другите двама. Бяхме щастливи, че поне другите се прибират успешно. Остана само аз и водача да стопираме някоя кола. Е, да, ама не. Отново застой. Минаха 2 коли и никоя не прояви желание да ни повози. Взехме си пеша разстоянието и поне бяхме щастливи, че на този път има голям трафик и няма да плащаме за автобус, а ще си ходим на стоп.
Е, отново изненада. Платихме си за автобус.
Прибрахме се успешно. Събрахме се всички и равносметката, която направихме беше: 60 км поход, 3 дни, 7 човека, изтощени до смърт, но много щастливи.
Идното лято ще направим по-мащабен поход.
Остави отговор