Автор: Ричард Бакстър
Или поне се опитаха. Но повече за това по-късно.
Пътуването ни през Африка до този момент непрекъснато ни създаваше чувството, че някак си сме станали известни. Каква точно известност е трудно да се определи – със сигурност някакъв вид популярност, която поражда непрекъснатите ръкомахания и усмивки, или кара деца да хвърлят багажа си от съчки в учудване, докато ги подминавахме.
Също така понякога попадахме на враждебност, лоши погледи и вероятно неприлични жестове. Веднага щом бяхме спрели някъде, моментално ставахме цел за всякакви видове улични търговци, просяци (за отбелязване е, че броят им е учудващо малък) или просто младежи, които си търсеха компания.
В Замбия не беше така. Хората ни игнорираха. Подминавахме покрай тях и нищо не се случваше. Никой нищо не изпускаше. Никой не ни зяпаше. Хората просто си вършеха работата както обикновено. Колко странно. Естествено имаше няколко досадници, но ако любезно им кажехме да ни оставят на мира, дори и те не ни закачаха.
Нека да спомена все пак, че черният пазар за смяна на валута на границата изисква предпазливост. На няколко предишни граници бяхме обменяли валута без проблеми. Но от Танзания насам непрекъснато се опитваха да ни изиграят. Това ставаше по следния начин – договаряхме курса, сменяхме парите, след което чейнчаджията започваше да иска още – или „още 10 долара, моля“ без някаква причина, или най-често „това са малки банкноти, този курс не важи“. Обикновено си поисквахме парите обратно, които ни се връщаха, но една или две банкноти винаги мистериозно изчезваха. Дори и да забележите това, да си вземеш парите обратно се изисква да действаш така, както израелското правителство – да се влудиш и да започнеш да крещиш, да кажеш, че имаш ядрено оръжие и да си предадеш вид, че си способен на всичко, след което да се надяваш, че другите чейнчаджии ще накарат човека да оправи сделката. Разбира се, другото, което може да направиш, ако те започнат да се дърпат е просто да задържиш парите, които са ти върнали и да отминеш.
Първата ни дестинация беше националния парк Южен Луангве, на около 100-на км на северозапад от границата с Малави и Мозамбик. Южноафриканското списаниеGetaway го определя като третият най-добър парк с диви животни в Африка, по-напред дори от парка Кругер, въпреки, че отначало не знаехме това. Отседнахме в къмпинга Wildlife, където ни се зарадваха много.
След дългото и уморително пътуване погледнах към изгледа, която се разкриваше от лагера ни и казах на шофьора ни „това вече изглежда като Африка!“. Е, поне като Африка от брошурите – бяхме в басейна, пиехме бира от бара и гледахме към река Уангве, пълна с хипопотами и крокодили. Като туристическа дестинация Замбия винаги е отстъпвала пред много други африкански държави, а и поради факта че беше дъждовният сезон, лагерът беше почти пуст. Но това чувство на спокойствие и изолация определено създаваше уникална атмосфера.
Останахме 2 дни, като правехме сутрешни и вечерни сафарита. По-голямата част от парка, който посетихме беше обрасъл с храсти. Не видяхме много дивеч, но си струва да се отбележат два момента.
Едната сутрин прекарахме доста време в опити да следим двойка лъвове и няколко слона по едно сухо речно корито. Когато вече си тръгвахме забелязахме един огромен мъжки слон да върви към нас с определена целенасочена походка, само както го умеят слоновете. Шофьорът ни отчаяно се опита да включи на задна скорост. Но се оказа, че това е фалшиво нападение, нещо което по-опитните в колата подозираха през цялото време, а със сигурност и шофьора, въпреки че все пак изглеждаше малко притеснен, когато джипът ни не можа да потегли. Мисля, че на всички ни се вдигна адреналина – Мат и аз непрекъснато снимахме въпреки, че си спомням, че си мислех „дано да свърши скоро“, докато Ким, която беше най-близо, си била затворила очите (не през цялото време, както твърди).
Нощният излет също беше интересен, като за първи път ни позволи да зърнем какво правят хипопотамите, докато всеки друг спи. Имахме и късмета да видим как група лъвове дебнат едно стадо от биволи, и то от много близо. Това беше зашеметяваща гледка и изцяло промени мнението ми за лъвовете. Докато наблюдавах двата мъжки лъва да се прокрадват покрай дърветата усетих че настръхвам и осъзнах, че тези пухкави котки имат много, много, по-тъмна страна. Гледката на мъжкият бивол, прогонващ един от лъвовете, поради някаква причина накара шофьорите ни да избухнат в смях. Лъвиците, които изглежда не участваха в лова по друг начин освен да заобиколят биволите, нехаеха за автомобилите ни и за фенерите – дори когато бяхме на разстояние няколко метра от тях те стояха с внимание приковано от биволите. Биволите се преместиха навътре в храсталака и ги изгубихме от поглед. Но водачите ни бяха уверени, че накрая лъвовете ще успеят да убият бивол, дори да им отнеме ден или два – присъствието на двата мъжкаря ловуващи заедно изглежда предопределяше това.
Остави отговор