Автор: Петър Петков
Добро утро/ден/вечер на всички. В следващите редове и страници ще се опитам да вместя най-важните събития и впечатления от мексиканската ми одисея между 19 ти Декември и 9 Януари. Не претендирам за оригиналност или изчерпателност – просто събирам спомени (и липса на такива). Дано драсканиците ви харесат…
Мдам, цялата патърдия започна с купуването на автомобила. Подобно на други случаи на перфектно организирано пътешествие, до последния ден нямахме ни най-малка идея с какво ще се придвижваме из необятната мексиканска територия. Един ден преди уреченото заминаване чудото стана – мексиканецът купи ван (Chrysler Town&Country – доста прилична машина). Единственият проблем както се оказа впоследствие бе високата консумация на бензин -„Крайслер-ът“ гълташе гориво като роден селски алкохолик 75 градусова пърцуца в 11 сутринта – демек по много и неспирно.
Тук забелязвам, че стройно подредената ми мисъл се отклони от един от фундаменталните факти, а именно с кого пътувах. Приключенците бяхме трима – аз, единият от френските ми съквартиранти и един мексикански приятел. Като цяло бяхме сговорна дружина… Та с песни и закачки поехме към неизвестното. Първият ден трябваше да станем рано и да сменим гумите на колата и същевременно да довършим някои формалности около регистрацията. Резултатът – загубени 6 часа и каране по тъмно из луноподобните мексикански пътища на Сонора (един от северните мексикански щати). Говорейки за организацията не мога да не спомена, че се движехме без карта на Мексико, без телефон, само с една резервна гума и разбира се без никакъв допълнителен резервоар с бензин. Тези наглед дребни недоглеждания ни костваха доста нерви и пари по-късно. Но всичко по реда си…
Първото нещо, което се набива на очи в северно Мексико е границата. Мексикано-американската граница е не просто вододел на две държави. Не, не, не -границата си има собствени канони, език и култура (тук проговаря опитът ми от доста други държави). Американците, например, всячески се страхуват от инвазия на нискоквалифицирани мексиканци (донякъде с право). В отговор на тази заплаха, чичо Сам е построил ограда/стена, която се простира от Тихуана та чак то Тексас и отвъд. Тези от нас, които си спомняме дори бегло историята с Берлинската стена, знаем, че подобни мерки са само козметични. Може би американците се чувстват по-сигурни и защитени, но истината е, че стената е фарс. Казват, че земята под Тихуана е като швейцарско сирене (миризмата е по-скоро на български клозет). На ум се питам как триметрова ограда в средата на пустиня може да спре някого, особено изобретателен индивид като мексиканеца. А истината е, че американската икономика би понесла сериозни щети от липсата на мексиканците (любопитно ще е да се види колко американци са готови да работят в McDonald’s на 5$ почасова заплата и без осигуровки). Пак се отнесох…
Границата си е все същата по продължение на 200 километра – това, което се променя е пейзажът. Мексикали е пустинен град и колкото по на изток пътува човек, толкова повече пустинята преминава в планини. Планини е вероятно пресилено: по-удачно е да кажа голи чукари, тъй като освен някой кактус единак, друга трънка не вирее в този суров климат.
Тук е мястото да обеля и някоя (не)добра дума за мексиканските пътища. Пътищата в Мексико се делят на две категории – платени и (колко трудно е да се сетим) неплатени. Изводът от пътуването – избягвайте неплатените, ако имате възможност. Убеден съм, че Нийлс Армстронг е стъпвал по по-равни, безкратерни и ненадупчени повърхности на Луната. Всъщност най-близкото сравнение, което ми идва на акъла е междуселски български път (например между Марково и Първенец).
Платените пътища са друго нещо – изрядни, поддържани, с пътни знаци, маркировка и т.н. Позволявам си да се върна към споменатата мексиканска изобретателност. На всеки стотина километра от платения път има будки за събиране на таксата. Те обикновено са белязани от дълги опашки от автомобили, камиони и автобуси. В услуга на нетърпеливия водач на МПС край пътя винаги стои гвардия от местни селяни, които срещу цената на пътната такса са готови да ви прекарат през „алтернативния“ маршрут. След като заверата е скрепена със съответната сума обикновено следва пет до десет минутни слаломиране из заобиколните черни пътища през близко разположените поля. Накрая обаче усилията се увенчават с триумф – парите отиват директно за стимулиране на местното население (и индиректно за укрепване водещата роля на мексиканската алкохолна индустрия). Ние сме също доволни, тъй като на връщане знаем как да избегнем плащането на такса и/или на местните изобретатели. Заключението – мексиканците са като нас българите: проявяват завидна фантазия и правят дори невъзможното, за да прецакат бюрокрацията. Но бюрократите го заслужават, нали?!?!
Остави отговор