Автор: Симеон Тодоров
Още петдесетина километра и сме пред (над!) Стария Дубровник! Спирам на малка отбивка, изкопана в скалите. За снимки. От автобус се изсипват японски туристи и запълзяват на баира за по-добри ракурси. Японци дебели няма и им е лесно да се катерят и за снимки и просто за кеф. Да видиш японец без фотоапарат по-скоро ще събереш за салата четирилистни детелини.
Миналата есен на летището в Истанбул половината мъже японци си носеха часовниците върху ръкавите на сакото. Удобно, като си помислиш че ръцете заети с чанти куфари… За „жълтите“ удобството стои много преди модното и общо приетото.
Като стане въпрос за някакво изкачване, Иван ме упълномощава великодушно да ида сам и да му разкажа, като се върна. Седи в колата и върти копчето на радиото, чака да чуе речта на Буш…
Долу в залива два многоетажни лайнера, които са докарали японци, французи и руснаци да фотографират Старата крепост. Водата синя, като къщите в Копривщица!
Паркираме с голям късмет в новия град и се спускаме по стръмна пътека. Усещам, и на Иван в главата му същата мисъл: обратно как ще се изкачваме? Снимаме, ужким, красивите цъфнали храсти, а в същност – още по-хубавата мома, припкаща надолу, без да му мисли, че следва изкачване… Младо – глупаво!
Пред входа стълпотворение! Сякаш си в КАТ за смяна на номерата. Глъч на много езици. Миналата година доста изчаках на дълга опашка от деца и ученици за входен билет. Като ми дойде редът, се оказа че чакат за сладолед, а входът бил без пари! Ганьо, Ганьо!.. (Да ни ви дразни това повтарящо се „миналата година“. Нали трябва да се разбере, колко всичко сега е различно. По-готско!)
Забележителностите разглеждаме предимно отвън. Нали пак ще идваме есента!? Оглеждаме се за по-сенчесто кафене да се изтегнем на чаша наистина много хубаво кафе – Дубровник е, все пак! Италия – ей я отсреща!
Оказва се, тоалетната е безплатна и можеше да не сядаме толкова рано. Келнерите в Сърбия, Хърватска, Черна гора, Албания, башка Турция, до един са мазни балкантуристки котараци с лъснати от постоянно пране-гладене черни сатенени жилетки. Няма ги нашите дългокраки принцеси! Един чужденец казал за България: Може пътищата им да имат дупки, може и да ти откраднат колата, но във всяко заведение ще те обслужи една мис свят!..Което си е така!
Водя Иван в едностайния музей на „сръбските зверства“ от войната през 90-те. На монитор показват пожари и разрушения. На стените – снимките на 200-та загинали хървати.
Като разказвах миналата година на хазяина-учител сърбин във Врънячка баня за музея, той доста равнодушно изрече:
– Па ние можем 200 такива музея да направим!..
У сърбите след разпадането на Югославия долавям едно благодушно примирение, както у руснаците, след разпадането на СССР, майната им – нека се оправят сами. Най-после САМИ! (Като грузинеца на погребението на жена си, като видял че народът се е разотишъл, затанцувал край гроба: Совсем один, совсем один!!!) По-малко дертове. За македонците, с тяхната „нация“, култура и други велики претенции учителят по история махна ръка с такова пренебрежение, каквото не може и Божидар Димитров, и пусна красива сръбска псувня…
Дубровник – Венецианска направа – що толкоз се гордеят хърватите с него? Ами, щото и ние – с Перперикон.
В Дубровник всички (как не!) сте ходили. Ама малцина са обиколили целия Которски залив. Правя го за втори път заради Иван. Заради мене си – също. Красота – нямам думи!
Край автобусна спирка химическа тоалетна без грам!!! миризма, подът на спирката покрит с …мокет. До нея неизменното кошче за боклуци. В Черна гора равните места са кът и няма де да сложат големи контейнери за боклук. Оставят го на тротоара в еднакви сини торби и редовно се прибира. Край пътя – неизбежните храсти от олеандър. Нашият зокум, само че не в саксии. И музей на олеандъра има.
Между скалите и водата се редят спретнати малки градчета ли, селца ли – в Черна гора не се различават.
Продълговато тясно островче с черкви по него. Виждаме го от всички страни, обикаляйки залива. Гвоздеят на (за-)обиколката е пет звездният ресторант „Старата мелница“ (Стари Млин“). От баира извира пак много, ама много чиста вода. Канали с такава вода, маси всред зеленина и дървета от непознати видове, като махнем смокинята и нара, и езерце, в което плуват едри пъстърви, от които можеш да избереш коя да ти метнат на скарата. Малкото пристанище с няколко баровски яхти на хора, които сигурно, нямат като нас кола да дойдат до тук…
На количка в голяма тава ти показват десетина вида прясна риба от непознати на Иван породи, да си избереш, като не ти се чете менюто. То за тая работа се плаща доста скъпо. Но в евро цифрите са по-малки.
След Котор, в дъното на фиорда предупреждавам Иван, че следват жестоки серпантини докато изкачим планината, а неочаквано пред нас изниква тунел и преминаваме (без пари!) под баира за минути. Миналата година го нямаше! Черногорци, ако шосето Шипка – Габрово беше тяхно, да са пробили отдавна тунел…
Вечерта се квасим на плажа в Петровац. Най-чистата вода, каквото сме виждали. Утешаваме се, че нашият пясък е по-хубав. Което си е. Злобеем, че след къпане в солената им вода трябва обезателно душ че побеляваш от сол. Но душове си имаше. Без пари.
Водя Иван по крайбрежната улица, където на една къща имаше надпис „Хладно пиче“ – „студени напитки“, по сръбски. Но надписът го нямаше.
Остави отговор