Автор: Деян Драгиев
Влакът бавно навлиза между ниските червени блокове, които, честно казано, не се различават много от българските, само са червени, тухлени. Вятърът си играе с прането, навън е горещо и голо, наближаваме града.
От двете страни се точат безкрайни празни перони, докато се насочваме към края на гара „Термини” – огромната главна гара на Рим. Отдолу, под перона, живее цял град от магазини, книжарници и будки, сред които обикалят хора от всички краища на Рим, вечния град.
Още е сутрин, но вече е горещо и мога да разпозная знаците на настъпващата жега. Попаднал съм в квартал със стари и високи сгради, без градинки, но близо до центъра. Бегъл поглед надолу по улица успоредна на гарата ми сочи огромен китайски гирлянд и аз разбирам, че между емигрантските квартали и древния център на Рим няма голямо разстояние. Улиците са прави, разминавам се с бързащи коли, хора от всички раси, италианци и туристи. Слизам в една от станциите на метрото; тук е хладно. Римското метро има само две линии, защото прокопаването на тунели може да засегне безценните останки. Историята здраво е впила ноктите си в пръстта на града.
Когато слизам след две спирки, огромният бледочервен Колизеум изскача пред мен, а не съм очаквал да изникне толкова внезапно. Наистина е грамаден и стар, колос, който води своята тиха война с времето и сякаш тяхната партия засега е реми. Докато вървя между бившите места над арената, която вече не съществува, поглеждам към тесните килийки, които са били под нея и сега са видими. Там са държaли гладиаторите и дивите зверове и няма как да не се почувствам не в 21, а в 1 век, когато крясъците на тълпата раздират слуха ми, примесени с кръвта на жертвите и екстаза на публиката. Колизеумът е един от най-великите паметници на човешката природа.
Тук наоколо са хълмовете на древния Рим – отсреща е бил дворецът на императорите, а надолу по този булевард, от двете му страни, са древните форуми, центърът на града, империята и целия свят. Спирам да погледна множеството колони и арки, храмове и площади, които са обградени от море зелен мъх и храсти. От толкова време оттук не са минавали колесници… Статуята на Цезар ме гледа от височината на своите над 20 века и аз свеждам поглед, за да продължа към паметника на капитолийската вълчица, която храни братята Ромул и Рем, основателите на целия град. Наблизо, пред капитолийската галерия, е статуята на Марк Аврелий на кон в центъра на окръжност, очертана по площада като странната геометрия на вековете.
Подминавам монументалния мавзолей на крал Виктор Емануил, бял на обедното слънце и с високи колони. Рим се оживява, докато аз навлизам от античния в съвременния център на града – магазините, глъчката на обикалящите по покупки хора, колите по „Корсо”, тук петстотинвековна църква, там хилядолетна римска колона. По страничните улички стигам до тесния площад с тълпите хора, през които едва си пробивам път – тук е фонтанът „Треви”, който ми прилича на каменен сбор на древни богове, потопени в синьо-зелена вода. От нея изскачат и побеснели коне, полуголият Нептун, заобиколен от скали; и всичко това е от камък, който блести като самото слънце, сякаш статуите са живи, просто само са застинали за миг като за снимка. И само чувам тихия плясък на монетите, които туристите хвърлят във фонтана с надеждата да се завърнат.
По обед тесните улици опустяват, възцарява се тишината на сиестата, докато аз минавам край Пантеона с висок купол и порти – хранилище на костите на великите италианци. От двете страни на улиците се редят старите дворци на римската аристокрация и аз стигам площад „Навона” с трите фонтана – на ковача, на мавъра и на четирите реки. Вцепенените каменни статуи, обливани от сребристата вода, са сякаш единствените будни в затихналия град. Монотонният плясък на водата, меките изгарящи лъчи, хладната сянка, дъхът на няколко хилядолетия живот ме понасят все по-нататък и по-нататък към сърцето, сърцето на Рим.
Тибър е зелен, бавен, стар, видял толкова много. Реката бавно губи водата си, смалява се, докато гребените от жълтеникава тиня се показват между вълничките. Мостове над Тибър има много, аз минавам между два изправени каменни ангели – по моста на ангелите – а отдолу е реката, а отгоре е небето, а аз съм в Рим. На отсрещния бряг е кафеникавата кръгла страда на крепостта „Сант Анджело” – висока, мрачна, затвор и крепост, бивш мавзолей и настоящ музей. На върха му има огромен ангел, грабнал меч, а долу, в шахтите му може би са костите на безброй умрели затворници; помежду им има прекрасни стаи изрисувани с фрески, където са отпочивали папите. От покрива поглеждам към целия Рим, жив и вечен, в следобедната жега, като знам, че моето поклонничество още не е завършило.
Улицата покрай „Сант Анджело” отваря пред мен мечтаната гледка – блесналия на силното слънце купол, високите колони и страничните колонади, извити като ръце готови да прегърнат. „Свети Петър” ме тегли към себе си с тълпите си, с виковете, с надяващите се очи, с ромоленето на фонтана на площада пред катедралата. В центъра обелиск пази като страж храма на католиците. Вътре е хладно, глъчката е приглушена от монументалната симфония от камък и злато. От двете страни се редят статуите на бележити светии, гробовете на знаменити папи, а олтарът – под малък покрив, крепен от четири черни колони – е златен и сякаш грее с божествената светлина на религията. Долу в криптата са гробовете на папите, където слизам. В мраморната тишина мога да чуя далечните камбани на базиликата и аз съм стигнал до границата, която прави от великия град вечен.
Остави отговор