Шри Ланка

Автор: Ричард Бакстър

„Какво можеш да направиш, когато си във влак и дойде цунами?” Седяхме на откритата площадка между вагоните на движещият се бавно експрес от Матара до Коломбо, горещият бриз ни галеше по лицата, а слънцето се спускаше зад палмите на хоризонта. Недалеко, зад скелетите на някогашните солидни къщи, отвъд временните лагери с палатки и белеещите се новоиздигнати надгробни камъни, беше морето, на не повече от 200 метра.
Въпросът ни беше зададен от един от тримата млади шриланкци, които се завръщаха у дома, след като бяха помагали за възстановяването на разрушените къщи, които се простираха поне на протежение от 250 км по южните брегове на страната. Огледах се, замислих се и се прекръстих. „Нищо. Абсолютно нищо не може да направиш.”

Най-голямата въздушна катастрофа за всички времена е тази над Тенерифе през 1977 година, когато два самолета се сблъскват в мъглата и погубват 583 души. На 11 Септември 2001 г. загиват 2740 души. В Шри Ланка, само на няколко километра от мястото, където се провеждаше този разговор, опустошителната ярост на цунамито беше подхвърлила във въздуха цял един влак, подобен на този, в който пътувахме, и го беше въртяла със сила, достатъчно голяма за да изкриви дори металните релси. Деветте вагона са били натъпкани с повече от 1500 души, възможно е да са били и повече от 2000, тъй като много от обзетите от паника селяни са се опитвали да избягат от стихията.

Сега три от вагоните са изложени в гара Хикадува, за да бъдат непрекъснато снимани от втрещените туристи. Останалите шест ще бъдат изложени в столицата Коломбо.

Пътуването първоначално ни отведе до „културния триъгълник” на Шри Ланка, където са най-често посещаваните от туристи древни градове. Това е в северната част на острова – поне дотолкова на север, колкото да не срещнете все пак Тамилските бунтовници. Тук, в тази сравнително суха област, все още бродят диви слонове, а военни постове са разположени по пътищата. Най-голямата забележителност е градътAnuradhapwa, столица на Sinhalese от 380 пр.н.е за около 1000 години преди да бъде изместен от недалечния Polonnaruwa. Една от забележителностите тук е свещеното дърво Бо, което е отгледано от издънка от самото дърво в Bodhgaya, северна Индия, под което е медитирал Буда. Това е най-старото исторически документирано дърво, за което се полагат грижи повече от 2000 години.

За съжаление не успяхме да посетим това най-търпеливо от всички живи създания, но вместо това се отправихме към скалната крепост Сигирия, построена между 473 и 493 година. Легендата разказва, че крал Dhatssena от Anuradhapwa бил хвърлен в тъмница от Kasyapa, неговия син от една от наложниците му. Mogallana, истинският му син, избягъл в Индия и се зарекъл да си отмъсти. В подготовка за това Kasyapa построил тази крепост на върха на непревземаемата Лъвска Скала. В края на краищатаKasyapa решил да пресрещне настъпващата армия. Но по пътя се загубил из блатата, войската му дезертирала и той се самоубил.

Преди да посетим крепостта отидохме на сафари, преди падането на нощта, за да се опитаме да видим изчезващите стада от диви слонове – втори по големина и агресивност след африканските. Послушахме добрия съвет да не влизаме в националния парк, а да се движим по границата му и видяхме около 30-40 слона. Туристите в хотела, които платиха допълнително за да влязат в парка, не видяха почти нищо – по това време на годината все още има изобилие от вода наоколо и слоновете предпочитат да избягват вътрешността на парка.

На здрачаване спяхме и се покатерехме на една самотна скала, откъдето да погледаме красивите облаци и да се опитаме да почувстваме атмосферата на това сравнително диво място. Не се виждаха слонове, но можехме да чуем звука, издаван от мъжкарите, вероятно подразнени от тълпите туристи, които се тълпяха наоколо като част от една модерна симбиоза.

Рано на следващата сутрин се отправихме към Сигирия. Пристигнахме рано, преди рейсовете с туристи, и това се оказа разумна постъпка. Аз не съм особено голям почитател на археологическите разкопки, тук ни бе привлякло самото разположение на огромния монолит. Но ако сте от тези хора, които могат да си представят миналото, то тогава Сигирия е задължителен обект за посещение. Аз всъщност бях повече впечатлен от редицата могили, които се простираха на километри наоколо, както и от самата смелост и изобретателност на тези хора, дръзнали да построят такава внушителна постройка на върха на толкова труднодостъпен връх. И то само с помощта на бамбукови колове и плетени въжета.

На следващия ден се отбелязваше годишнината от обявяването на независимостта на Шри Ланка и валеше силно. През краткото време, когато дъждът спираше, се разхождахме из Kandy и наблюдавахме тълпите от богомолци, облечени в най-новите си дрехи, отиващи да отдадат почит, но нещо в поведението им ми напомняше на разхождащи се по крайбрежната улица на Блекпул хора.

На другия ден се отправихме към „Дома за Слонове-сираци”, близо до Кегал. Тази атракция беше държавна и несъмнено печеливша. Вече бяха успели да съберат стадо от почти седемдесет слона. Беше страхотна възможност да си наблизо до тези огромни, но грациозни животни без да си изложен на риск. Два пъти дневно те биват водени до местната река, за да се къпят – гледка, която определено си струва да се види. След като прекарахме няколко часа погълнати от слоновете, се отправихме към най-важния за деня обект – „Върхът на Адам”.

С височината си от 2224 м „Върхът на Адам” е най-високата планина в страната, но може би е и най-живописната, а със сигурност е и най-често изкачваната. Причина за последното е наличието на будистки храм на върха, където се пази отпечатък от крака на Адам, Буда или Шива, в зависимост в какво вярвате. Независимо от религията върхът отдавна е място за поклонение, въпреки че повечето западни туристи идват за да видят триъгълната сянка, която планината хвърля при изгрев слънце върху лежащите отдолу равнини.

По време на сезона за поклонение, четири хиляди и осемстотинте стълби до върха са осветени през цялата нощ и има продавачи на чай по цялото протежение. Тъй като беше денят след честванията по случай независимостта, трябваше да си пробиваме път с колата в продължение на часове по лъкатушещия стръмен път, който водеше до подножието на върха. Край нас прелитаха автобус след автобус, пълни с уморени богомолци, които бяха се изкачили предната нощ. Съдейки по трафика, изчислихме, че поне 20 000 души бяха се опитали да изкачат планината предния ден – цифрата отговаряше на тази от пътеводителя ни. Храмът на върха беше натъпкан с богомолци и туристи – имаше поне триста души и ни отне доста време да намерим свободно място да разтворим триножника на фотоапарата.

Една от най-приятните части от посещението ни в Шри Ланка беше непланираното ни посещение в дома на М. Де Силва. За пръв път срещнахме този джентълмен, докато се забавляваше в компанията на няколко финландци от благотворителното общество на „Лъвовете” – мисля че произлиза от някогашния английски Клуб на Лъвовете. През последните двайсет години те бяха помагали на страната да се развива, а разбира се, сега помагаха повече от всякога. Това беше последната им вечер тук и сред многото наздравици с арак бяхме поканени да посетим М. Де Силва в дома му след два дни. Така и направихме.

Това се оказа малко по-трудно логистично упражнение, отколкото си бяхме мислили. Но след много разговори с шофьорите, най-накрая намерихме по-евтин транспорт. Един от шофьорите живееше в съседно селце и се съгласи да ни откара.

Самото пътуване беше приятно, минавахме покрай тихи селца, ливади и канелени плантации. М. Де Силва се зарадва да ни види и след като уговори завръщането ни се зае да ни показва градината на имението си. Той е нещо като фанатик на тема дърветата и през младостта си беше засадил множество фиданки, които вече се бяха превърнали в красиви дървета – камфор, канела, палми и други типични за Шри Ланка, като махагон, тиково дърво и др. Слънцето вече залязваше докато се разхождахме и местните птици се събираха, за да се подготвят за нощта – многоцветни папагали, бели жерави и много други, чиито названия никога не бях чувал.

И все пак доколко Шри Ланка е опасна за туристите?

Очевидно е, че след опустошенията от Цунами, повечето от изпращаната от запад помощ не достига предназначението си. Като се има предвид това, най-добрият начин да се помогне на хората от Острова, е да се дойде тук и да се харчат пари, които ще отидат директно в малкия бизнес, а не в големи концерни, които грабват туристическите ви долари и ги даряват в джобовете на богатите и властимащите. Тъжно е, но е факт, че западните новинари се интересуват само от това, колко потенциално опасно е това място, тъй като криза е синоним на новина. А щастливи хора обикновено не правят новини.

Разбира се, съществува опасност туристите да бъдат въвлечени в гражданско насилие в относително безопасните южна и западна части на острова. Нека да разгледаме няколко примера.

Счита се, че от 1983, гражданската война е убила 65,000 души, най – голям брой хора в северната и източната част на страната. Аз подозирам, че това е консервативна оценка, но няма значение, това са данните, които намерих. Между 1980 и 2000, 32.302 души са загинали по доста хаотичните пътища на Шри Ланка (авторите на това изследване считат, че броят е с 25 % по- малко от обявеното).

Понеже движението по пътищата се е увеличило на острова, броят жертви по пътищата също се е увеличил прогресивно, от 1106 през 1980 до 2150 през 2000. Разбира се, гражданските размирици са заплаха за туристите, но статистически погледнато са малка заплаха (макар че според това статистическо изследване, най-опасното нещо в Шри Ланка за туриста е цунамито, което на практика е безсмислица).

Не се оставяйте медийните нужди от кризисни репортажи да повлияят върху посещението ви на този прекрасен остров и неговите чудесни жители.