Автор: Димитър Тодоров
Ботсвана. Четирима души. Два ландровера, екипирани с брезентови палатки на покрива и прочие такъми за същинско сафари. Обядваме с диня и бяло сирене край напечена от слънцето бензиностанция. Току след границата. Под сянката на тухлен дувар, боядисан в националните цветове – светло синьо със зебрени ивици. Зебра: националното животно на Ботсвана.
Продължаваме по шосето. Глоба. Африкански пазарлък – почваме от 190 пари, стискаме си ръцете на 100 пари. Пазарлъкът буди респект в погледа на кибиците (не е ставало дума да го правим тайно) и укор в погледа на борците с корупцията. Франсистаун. Вторият по големина град в Ботсвана. Вдигаме палатки по тъмно. Текат ведра пот, докато хванем цаката. Вечеряме с местния специалитет – seswaa sa kgoma with mabele and morogo. Научаваме, че означава недонакълцано говеждо с царевично-полентова гарнитура.
На сутринта зареждаме с нафта и бира и продължаваме по право като шосе до пановете – плитки (на теория) сезонни езера с плоско като тепсия дъно и диаметър от няколко метра до неколкостотин километра. През дъждовния сезон изглеждат дълбоки. Стигаме портата на националния парк Най панс. Най-после зарязваме разрешаващия над 120 км в час хубав асфалт в плоза на пясъчните коловози. Дълбоки и тесни. Шокова терапия за шофьори!
Баобаби
Зебри, орикси, импали, рибоци, слонове, чапли, бозови орли … подвижните и неподвижните африкански забележителности. Неподвижни са например баобабите на Бейнс. Има и сезонно-подвижни забележителности. Или поне сезонно-променливи – от рода на състоянието на пътищата. Тук там сух път, тук там – кален. Кръщаваме колата на кал. Четем в пътеводителя: за да стигнем до баобабите да сме минели по заобиколния път, че през дъждовния сезон прекият по пана криел неизветности. Къде ти? Не е валял дъжд няколко дни и вече е пресъхнал. А кой изобщо е този Бейнс? Дали не е известен, само защото е оставил името си на тези няколко баобаба.
А на входа на лагер ни посреща слон. Даваме му път да се оттегли с достойнство, преди да продължим към бариерата. Вдигаме палатки по светло и без пот. Установяваме със задоволство наличието на слоноустойчив клозетен блок, субсидиран от Европейския съюз. Бира. Скара: чакалачена наденица и стекчета. Само едни съседи в целия къмпинг. Двойка на средна възраст с по-компактна от нашите палатка, разпъваща се от каросерията на пикап нисан с по-аеродинамична от нашите класики форма. Отдалеч не чуваме отчетливи думи, но ни се струва, че говорят на немски. Малко по-късно – на френски. От бирата да не е? Елементарно Уотсън – швейцарци са.
Буксир
Изсулваме се от парка, без да се обадим на дежурния, защото миналата вечер нещо не му е харесало във ваучера ни. Никога не бил виждал ваучер. На 25 км преди да се върнем на асфалта моята кола закъсва. Температурата скача, мощността пада, нещо пръска черно масло под капака на двигателя. Какъв в планът? Теглене до дупка. Тоест до град Маун на около 150 км. Стоманеното въже се къса (по-точно – куката му) още на пясъка. Оставаме на лента. Нервно! Лентата е къса, а скоростта гони сто. А ако се наложи внезапно спиране? Глупави козички самоубийци – колкото искаш. Че и магаренцата им се вързват на акъла да пресичат шосето заедно, което усложнява ситуацията. Имаме късмет – спирането е плавно. На бариерата на полицията. Не е разрешено да се теглите! Оставете колата тук и идете да си докарате влекач с твърд теглич от града. Или се обадете по телефона. Ама няма покритие. Колко е далече градът? 50 км. Така ли – 50 км, ще ги вземем на собствен ход, заявявам аз. Бай Ганьо ако един ботсвански полицай, ако не може да преметне… След първия завой вадим лентата и продължаваме с тегленето на буксир. И как иначе, като е пробит радиаторът и не държи вода. Все пак малко преди града спираме за обяд край една автобусна спирка с козарник, разполагаме масата, разстиламе покривката, и нарязваме динята за удоволствие и очарование на кибиците от профучаващите маршрутки. И швейцарците от снощи. И привикваме механика Майк. Бял южноафриканец, отворил доходоносна работилница в град Маун, за да обслужва такива като нас. Ботсванските граждани не се хващат да бачкат! Чужденците им вършим всичката работа тук. И само за нас важат правилата. Например кой къде с какво може да се тегли.
Юпита и хипита
Оставя ни на къмпинг на моравата на хотел Седия. Точно до барчето с басейнчето. И швейцарците са там. Биричка, стекове и бушфелдски лакърдии. Вместо на изток били свърнали в западния дял на резервата и видели лъвове. Останалите клиенти се изсипват от типичен оверландърски камион с типични за тоя вид туризъм … физиономии. Едното момиче едва ли не го разпознавам като същото, което съм срещал във всички подобни групи навсякъде в Африка. Оверландъри-юпита. Или изгряващи в кариерите си юпита. Но тук са и последните овърландери-хипита. Или по-точно – поддържащи нюанс на хипария в овърландерския си имидж двойка германци. Тръгнали от Пасау на Дунава с 60-годишен камион, самоделна каросерийо-каравана и мотопед за локално придвижване, товарен върху караваната с нарочна лебедка. Дали все още съществува вариант да прекосиш Африка с кола, който да ти излезе по-евтино, отколкото със самолет. Съмнявам се. Особено, ако включиш параметъра време в уравнението…
Чудя се как слоновете и антилопите търпят врявата, вдигана от квакащите цяла нощ жаби. Да бяхте млъкнали ли, що ли. Всички разбрахме, че сте тук…
Остави отговор